Какво има в джоба на Роман Абрамович

Какво има в джоба на Роман Абрамович

Да поставяш под съмнение установени практики и подходи за повечето хора си е лудост, най-малкото защото така сам се подлагаш на социален дискомфорт. Преобладаващата част от човечеството не обича промените, защото това изисква  нови усилия, за да се адаптираш към други реалности. Затова хората гледат подозрително към всички онези, които се осмеляват да тръгнат срещу статуквото.
Креативната личност не се приспособява към гледната точка на обществото, тя не мисли и не действа според правилата и това, което се счита за общоприето. Тя знае: ако не нарушиш тези правила няма как да родиш щурата идея.


Един мъдър японски мениджър и бивш шеф на компанията “Канон” – Такеши Митараи, казва:
– Трябва да обръщаме внимание върху нещата, които хората считат за лудост. Защото нещата, които те смятат за правилни, вече се правят от други.


Попаднах на любопитна история за един от най-богатите хора на планетата – руснака Роман Абрамович. Тя не само потвърждава народната мъдрост, че деня се познава от сутринта, но и ни убеждава в написаното по-горе: ако искаме да сме печеливши ще трябва да постъпваме различно от останалите. И колкото по-откачено е хрумването ни, толкова повече шансове на успех имаме.
Случката е от есента на 1986 г., когато в тогавашния Съветски съюз в разгара си е т.н. “перестройка”, започната от президента Михаил Горбачов и неговите съмишленици.

По същото време приключва военната служба на редника от автовзвода на артилерийския полк към военна част № 11795 Роман Абрамович. Военното поделение, в което той служи, е разположено край град Киржач във Владимировска област. Градът, който е основан в средата на 14 век,  от север, изток и юг е заобиколен от вековни гори.
По онова време в армията на Съветския съюз има добра практика: войниците, на които им предстои уволнение, да положат доброволен труд. Наричана “старовойнишки акорд”, тази дейност е била в полза на района, където е разположено военното поделение. На старите войници се поставяла конкретна задача и след като я изпълнили те били изпращани по домовете си.


Набор 1966 приключвал двегодишната служба и му оставало само да свърши полезното дело в полза на обществото, за да се върне в “цивилизацията” (така ние, които отбивахме своята служба в българската армия, наричахме света извън оградата на военното поделение). На Роман и неговите другари била поставена конкретна задача – да направят просека в гора за бъдещ път. Тя никак не била лесна, а и щяла да отнеме доста време.

Затова старите войници се събирали всяка вечер край печката в поделението и размишлявали как да решат проблема – всички горели от нетърпение да се приберат по домовете си. Но не виждали, как това ще се случи скоро – очертавала се работа за седмици напред. Само Роман седял настрана, мислел си нещо и чертаел някакви схеми върху малки листчета.


Дошла съботата и войниците били пуснати в градски отпуск. Те се запътили към кафенета, киносалони, дискотеки – търсели забавления. Роман обаче заминал към автогарата. Качил се на автобуса, а после слязъл в първото село. И там започнал да чука по вратите на селските къщи. На селяните, които го посрещали, той предлагал да си насекат дърва. Срещу известна сума те получавали малко листче, на което ясно били очертани параметрите на района, в който само те можели да секат.


Селяните се нуждаели страшно много от дърва – всички имали печки, зимата вече наближавала, а в Русия тя идвала заедно с 20-40 минусови градуса. Не те не можели току-така да се вдигнат с брадвите и бензинорезачките и да поемат към държавната гора. А тук се появил Роман със своето предложение – да закупят участък, за който има разрешение за сечене. За около час продал  листчетата. Мъжете от селото зарязали всичко и хукнали към гората.


Само след три дни просеката, за която били планирани седмици войнишки труд, била напълно изчистена от дървета. Нито един войник не бил ангажиран в това дело. Роман поел към дома си, а в джоба си носел дебела пачка от заслужено заработени рубли. В интерес на истината, с част от парите, които никак не  били малко за онова време, той почерпил войници и офицери. Но най-важното – всички били доволни: военната част изпълнила дълга си към района, старите войници получили мечтаното уволнение, а селяните – така нужните им дърва.


Този пример ни показва, че няма глупави и брилянтни, мащабни и елементарни идеи. Има работещи идеи. А те винаги са съобразени с нечии потребности, които техните собственици очакват да бъдат задоволени. Ако им предложим достъпно решение, което да ги зарадва, те с радост ще разтворят портфейлите си.
И всички ще бъдат доволни.