Трябва ли да им вярваме само защото са титулувани?

Трябва ли да им вярваме само защото са титулувани?

https://postupi.online/images/images376/59/024.jpg

Днес е първият учебен ден на новата 2019/2020 академична година за родните 54 висши учебни заведения (ВУЗ). Освен млади хора от по-горните курсове в тях ще влязат и първокурсници. А за мащабите на страната ни те не са малко – близо 70000 души, приети въз основа на държавни субсидии или сами заплатили за удоволствието да се нарекат “студенти”.
Не се и съмнявам, че повечето от тях са в особено настроение, доминирано от надежди. Както и от респект заради срещите, които им предстоят не с обикновени учители, а с всевъзможни титулувани особи – доктори, доценти, професори…
Но точно в общуването си с тях те трябва да са особено бдителни. Моя бивша колежка, която неотдавна се хабилитира, вече изисква от студентите да се обръщат към нея само с пълната и титла: “професор, доктор на науките Х”. Не само с фамилията и, не дори и със званието професор, а единствено чрез задължително добавяна към тях и научна степен. Тежко на онзи млад човек, който си позволи да игнорира някоя от титлите и, ако пожелае да се консултира по дисциплините, които дамата води. Не се и съмнявам, че тя ще запомни проявеното отношение към височайшата и особа за предстоящите изпити…
Друг е въпросът, че запознати с книжките, посредством които “професор, доктор на науките Х” си осигури тези титли, са наясно за ножицата между реално съдържание и изисквани научни приноси, за които те се дават. Защото, ако сте любители на хумора и търсите нещо, което наистина да ви разсмее, си струва да ги прегледате. Няма начин да не попаднете на текстове, които ще удовлетворят и най-взискателния ценител на празнодумието и глупостта.

В академичните среди – един пъстър и изолиран за чужди свят, действат свои правила и критерии. А те са изготвяни и налагани от мнозинство от войнстваща посредственост. И то подкрепя само това, което защитава статуквото, т.е. не нарушава спокойствието му. За да бетонира позициите си същото мнозинство прави всичко възможно, за да възпроизвежда себеподобни. И не просто ненавижда, но води несекващи битки с онези, чието поведение е различно от неговото, защото застрашава комфорта му. За тази цел се използват всякакви средства, но любимите са най-вече лицемерие, коварство, интриги.
В интерес на истината проблемът “титулувани особи” не е само наш, а е станал вече глобален. Доказа го експериментът, осъществен от Джеймс Линдзи – доктор на математическите науки, Хелън Пулкроуз – специалист по литература от епохата на Възраждането и Питър Богосян – преподавател в университета в Портланд, доктор на философските науки. Те написаха 20 статии, пълни с безсмислици и откровени глупости, които оформиха като сериозни научни изследвания. После под фалшиви имена и титли започнаха да ги предлагат в най-добрите списания в съответните области. По-голямата част от тях бяха приети за печат и публикувани независимо, че от научна гледна точка те не издържат на сериозни критерии. Издиганите теории не са били потвърждавани с данни, били са цитирани несъществуващи източници, трудове на фиктивни автори и пр. Така съдържанието на една от техните статии е откъс от книгата “Моята борба” на Адолф Хитлер, който е преработен с модерни мотиви от феминизма. Назначен рецензент и дава изключително висока оценка. Друга “научна” публикация е с впечатляващото заглавие “Човешки реакции в областта на културата на изнасилване и красивата ефективност в градските паркове за кучета в Портланд, Орегон”. Авторът и – Хелън Уилсън, доктор на науката, е несъществуващ. В нея се твърди, че своите изводи тя е направила, след като е опипала гениталиите на близо 10000 кучета и е анкетирала техните собственици за сексуалната ориентация на любимците им. Ето част от аргументите на неин хабилитиран рецензент: „Това е прекрасна статия – невероятно иновативна, богата на анализи и изключително добре написана и организирана, като се имат предвид невероятно разнообразните литературни набори и теоретичните въпроси, уловени в разговорите. Авторското развитие на фокуса и приноса на статията е особено впечатляващо. Изпълнението на теренно поле допринася изключително много за приноса и – тя ще ангажира читатели от широк кръг от дисциплини и теоретични формации. Убеден съм, че тази интелектуална и емпирично вълнуваща статия, трябва да бъде публикувана и да се поздрави автора и за направеното изследване и написването и.“
Разбира се, в родните университети студентите ще срещнат и немалко преподаватели, които ще запомнят за цял живот. Те ще им помагат и да се ориентират в динамиката на това, което се случва, да откриват нови възможности и да не блокират пред необичайни предизвикателства. Да бъдат гъвкави, креативни и с развита способност за критично мислене. Преподаватели, от които ще получават не само знания, но ще намират подкрепа и вдъхновение, така необходими за бъдещата им реализация. И към които спокойно могат да се обръщат просто с фамилното им име.

https://www.omniumdigital.com/wp-content/uploads/2018/04/crm-alumnos-centro-formacion.jpg

Но това не отменя факта, че в академичните коридори на първокурсниците им предстоят и срещи с други, чиновници с титли. Образи, търсещи пространство за личностна изява и осигуряване на така недостигащото им самочувствие. Но най-вече безгрижие, много свободно време и сигурна заплата в този несигурен свят.
Наличието на титулувана войнстваща посредственост е едно от обясненията, защо това, което се предлага в университета, вече не съответства на изискванията на днешния, а още повече пък на утрешния ден. Ето защо в най-авторитетни компании, като Google, Apple, IBM и др., вече не изискват диплома за завършено висше образование от кандидата за работа. Експерти по човешки ресурси на Google са установили: най-ценните кадри не са тези с дипломи в джоба, а хората, които не спират да се самообразоват докато са живи.
Публична тайна е, че 54-те родни университети непрекъснато се оплакват в недостиг на ресурси – най-вече финансови. Но кой знае защо си мисля, че не в парите се крие техният основен проблем.
Той по-скоро е в главите.